Четете този и други мои пътеписи в новия ми сайт Екскурзии.com

Какво правиш, ако някоя хубава съботна сутрин (12 по обяд) се събудиш с мисълта, че трябва да си биеш камшика извън София? Ами, правиш го.

12-12:30. Разсънване.

12:30-14. Измиване. Плюскане. Довършване на няколко висящи задачки на компютъра. Окончателен избор на дестинация – Черни връх. Късно било за тръгване натам ли? Дааааа бе! Проверка на 2-3 приятелчета отива ли им се внезапно на планина (тц).

14-14:15. Навличане на дрехи, подлежащи на цапане, телефони и ключове по джобовете, батерии във фотоапарата, той в чантичката му, а тя на врата ми. Без раница, без връхни дрехи, без нищо. Кухнята, половин литър вода се излива в гърлото ми. WC. Готови да атакуваме планината.

14:20. Ключът превърта външната врата и излитам от Редута. Без колата, защото не знам откъде ще сляза. Само знам, че трябва да взема лифта от Драгалевци.

14:30. На Плиска съм, 604 идва веднага. Няма задръствания, след 20-на минути съм на Центъра по хигиена. Махам нулата, качвам се на 64. Дрън-дрън-бръм-бум-тряс-Гоце Делчев-Манастирски ливади (нема ливади, само строежи, ама много)-Бояна-Боянското ханче-Киноцентъра-Драгалевци и се изсипвам на тротоара. Някъде тука трябваше да има лифт...

15:40. От десет минути се катеря по някакви идиотско стръмни павета, които явно нямат намерение да свършват в близкия километър... Да, от тука право нагоре по павирания път и ще стигнете до лифта, има и табелки. Така каза чичкото в едно кафе до спирката на автобуса.

16 ч. Мамка му и прасе. Тоя път не стига, че е стръмен, а май беше и доста повече от километър. Е, поне направих 5 мин. почивка – някакви баби бяха нападнали един храст, мернах къпини... Има ли? Има, идвай! Та се включих... малко драскотини от бодлите, но пък беше адски вкусно. Така или иначе, стигнах до лифта.

16-16:30. Драгалевци-Бай Кръстьо-Алеко. Две отсечки возене, общо 3 лв (уви, картите за градски транспорт вече не важат там), поздравяващи момичета, за съжаление слизащи надолу, хубави полянки и прекрасен мирис на планински цветя и борова гора. Размазах се! От кеф, де – не съм падал от седалката на лифта...

16:30. Алеко. Ахам, зад станцията на лифта е хубавата полянка, а след нея започва и онзи хубав полегат път, дето ни води към Черни връх. Трябва да си призная, че досега не се бях качвал на самия връх – къде от мързел, къде заради други интересни дестинации и още някои причини да стигна донякъде по това трасе, но не и до края. Нищо, тоя път ще се докопам. Върхът общо взето се вижда – еееей там, колко му е. Пътят вие малко надясно, после го помня, че се изправя, ляв завой при едни скали и после все направо. Колко му е.

16:45. Да, ама не. Пътят ли е омагьосан, спиранията за снимане на природата ли ме бавят, ама вървя с бодра крачка и не се виждам да съм напреднал особено. Нанагорнището ще да е виновно... И нанадолнище да беше – пак то е виновно.

16:50. Не, не мисля, че е твърде късно да се качвам. И ако не се налага да го обяснявам на всеки чичко и леличка, решили да ми се учудят, сигурно ще стигна по-бързо. Добре, нека лифтовете ги спират в пет и половина, все пак е топло, а слънцето в средата на август грее до късно. Сиреч – светло е. На третия подобен коментар само се усмихнах учтиво, имайки предвид друго.

16:55. Тая пътечка у лево ще да ме заведе пак на главния път, но спестявайки извивките надяяяяяясно и наляяяяяяво. Слизал съм по нея, помня я.

16:57. Е точно толкова стръмна не я помня...

16:58. А, да, поточето... прекрасно ми дойде. Забравих ли да споделя, че тръгнах с ръце в джобовете, вкл. без шише вода? Ожаднява се по тия чукари...

17:02 или там някъде. Поне 20-30 мин. съм спестил, като гледам назад широкия „официален” път. Превключвам на втора и право напред. Нищо, че съм пеша.

17:10. Някъде тука преди 4 години щях да извия врата на една от причините да не съм ходил досега на самия връх. Беше ме събудила в ранни зори (без предупреждение), за да ходим на Витоша, след час ме чакаше перфектно екипирана (в контраст с прозяващото се русо плашило), а някъде в този участък заяви, че й било студено и да сме се връщали поради липса на връхна дреха. Брррр.

17:12. Малка почивка при ония скали отсреща, само да ги стигна.

17:13. Ееех, да имаше сега малко водичка... Кисненето на компютър по 8-10 часа дневно води до леко усещане за умора в моменти на сериозно натоварване. Особено, когато „снощи” си легнал на сутринта.

17:15. Така... чакълът дотук беше много готин, едър и ръбав, кефи ме, но ако може бате Бойко да положи нова настилка, ще се радвам. Оттук напред пътят е по-скоро пътека, камъните са по-малко. Вдъхновяващо. Ама нема време да отворим блокче с боички и да намацаме нещо. Ако носехме, де.

17:25. „Филипеееееееее, здрасти!!! Помниш ли ме?” Да, помня го. Много готин тип, ама за втори път съм на планина със засечка на някоя позната мутра вместо блажено спокойствие. Къде трябва да се изнеса, е*аси? Навит съм за кашон от банани и обратно към Еквадор, уж съм стока с рекламация. Освен това, момъкът се усеща, че като съм на път към върха, времето е кът. Пожелание за успех и дано не се прибера чак в 10 вечерта. Thanks!

17:30. Катеренето през разни морени си е забавно изживяване, макар да го правя набързо, пресичането на долините на две реки – също. Тук е мястото да отбележа, че вододайната зона до пътеката е истинско съкровище. Точно от там водят началото си някои рекички, от които на столичен терен и на луд няма да му мине през ума да пие. Горе обаче положението е друго. И ако Софийска вода дава наистина по-хубава вода от тази в други градове, то тази от извора е направо еликсир и те зарежда. Няколко глътки и буквално кипиш от енергия. Ако имах и шише, което да напълня... нямаше да съм със свободни ръце.

17:40. Е, най-накрая. Ми, какво да кажа – равно, пусто и скалисто. Като разбит взвод каменни тролове. Един тел., че съм горе, клипване на едно създание и айде надолу. Начесахме крастата.

17:50. Тичкането по нанадолнище е лесно, по планински пътечки е приятно, но все пак внимавайте, когато изобилстват от камънаци. И когато са с един пръст прахоляк отгоре. Не за цапането, хлъзга се и грайферите поднасят. Счупен крак, ръка, глава или произволна комбинация от трите е последното, което ви трябва. Особено на покрива на столицата, в края на деня и без жива душа наоколо.

18:30. Манджата се състои от все още необрани малини и боровинки, доста вкусни и с качества на допинг. Четирима сме вече – аз, един тип, с който се запознах на слизане и още някакви окъсняли душици в лицето на млад металяга и гаджето му. Та май и обратния транспорт се уреди – поне за мен, де (двойката остана да бере плодове за мармалад или каквото са си планували). Човекът ще ме смъкне с колата до София. Като стигнем до Алеко, де – там е паркирал.

18:45. Добре, че съм 4х4. Тоест слизането по тая пътека на моменти е по 2 крака и 2 ръце. Сефте, поне е безопасно така. Ето ни и на Алеко. Ухааа, по-раздрънкан Мерцедес от 85-та не бях виждал скоро!

19:00. Макар, че се измих на чешмата до хижата, все още приличам... да не казвам на какво. А човекът си кара, т.е. дрънчим по пътя надолу, и ми обяснява как разни остри завои ги бил взимал с по 100 км/ч. Е, сега кара доста по-бавно и внимателно. Би трябвало да стигнем живи. Би трябвало. Пичът си пална една тревичка... Усилихме музиката. Какво добро момче. Някаква част от мен се моли на всички будни богове, а в моя случай те са с характер като от роман на Тери Пратчет.

19:20. Провеждаме приличен полет по Околовръстното, от отворените прозорци мощно се носи Don’t cry на Guns ‘n’ Roses, а спътникът ми полага усилия да прилича на Слаш с цигара в устата. Липсват дългата коса и 1 бр. цилиндър. Задочна благодарност към боговете, в клипа на песента колата се разбива. Тук не.

20 ч. Разхождам се по жълтите павета, а падащият здрач все по-добре прикрива черната маскировка по кожата ми.

20:30. Дано в магазина не ми се пулят много, ама трябва да взема някакъв свеж плод...

21 ч. Home sweet home. Събличам всичко, изкушавам се и аз да вляза в пералнята, няколко хапки за вечеря, бърз душ и вадя от фризера изстудената диня. Прекрасно узряла и много сладка. Яде се от средата. Чувствах се като щастливо прасе.